Нали знаеш онова чувство, когато гледаш някакъв клип в Инстаграм и някой прелита между два покрива като нищо? Повечето хора си мислят: „Яко, но този сигурно няма страх.“
Ами грешка, защото трейсърите* имат страх – даже повече от другите. Разликата е, че са се научили да не му позволяват да ги спира. И това е само върхът на айсберга, защото паркурът не е просто спорт, а учител по смелост, който те променя от главата до петите, отвътре навън, без дори да усетиш.
*Трейсър (от англ. trace – следа, път) е човек, който практикува паркур.
В България паркурът не е от вчера. Още 2007-а студенти от НБУ заснемат филма „Паркур – начин на живот“. Филмът не слага началото на паркура у нас – той просто вдъхновява и документира една вече зародила се субкултура, като дава тласък на популяризирането ѝ. Тогава е нямало клубове, нито зали – просто група младежи се събирали в софийския квартал „Зона Б5“ и скачали между панелките, без треньори и без учебници, само гледали клипове в нета и се учели един от друг. Днес нещата са съвсем различни, но духът си е същият и той се крепи на четири неща – не физически, а вътрешни.
Първото е страхът. В паркура той не ти е враг, а приятел, който ти казва: „Внимавай, това не е шега.“ Вместо да го заглушаваш, се учиш да го слушаш, но и да му казваш: „Спри, аз решавам!“ Стоиш на ръба на стената, пулсът ти скача, мозъкът ти крещи: „Недей!“ и точно тогава паркурът те учи на най-важното – че можеш да скочиш дори със страх, защото не трябва да си безстрашен, а да скочиш въпреки него. В живота е същото – страх те е да кажеш нещо, да направиш крачка или да започнеш нещо ново, но въпреки това трябва да го направиш. Паркурът ти дава тренировка точно за тези моменти.
Вторият стълб е отговорността. В паркура никой не ти държи ръката и ако паднеш – ти си паднал, няма кой да обвиниш. Най-якото е, че се учиш да казваш „не“, дори когато всички около теб крещят: „Давай, бе, ще стане!“, но усетиш, че не е твой ред или че скокът не ти е по силите – спираш. Това не е слабост, а супер сила – да знаеш границите си и да ги защитаваш, което важи навсякъде – в училище, в приятелствата, в живота. Паркурът просто ти го показва без заобикалки.
Третият е да мислиш различно. Градът е пълен с препятствия, които пешеходците заобикалят, а трейсърът ги превръща в играчки – парапетът става стъпало, стената – път нагоре, а покривът – нова територия. Вместо да гледаш какво те спира, започваш да гледаш какво можеш да използваш. Така е и в живота – когато нещо ти пречи, паркурът те учи да търсиш пътя, а не оправданията. Това не е просто умение за скокове, а нещо, което ти остава за цял живот.
Четвъртото са паданията. В паркура падаш много и не е срамно – всяко падане ти казва нещо: „Тук бързаш.“, „Там не си стегнал.“, „Сега беше невнимателен.“ Често падаш седем пъти и на осмия успяваш, а когато успееш, знаеш, че това не е късмет, а резултат от многото неуспешни опити. Това те прави търпелив и устойчив, не се отказваш при първия, втория или двадесетия неуспех и това важи за всичко – за учене, за работа, за всяка цел, която си поставиш.
Това са четирите урока, които паркурът ти дава и които не остават в залата или на улицата, а стават част от теб.
А сега да видим как върви паркурът в България днес, защото историята му е доста яка. Всичко започва през 2007-а година, когато се създава Freerun Bulgaria, организацията, която и сега е голям играч, а през 2018-а заедно с батут парк „Area 52“ създават първата паркур академия за начинаещи. После идва клуб ReCreate – хората, които избутаха идеята за първия истински паркур парк у нас. През 2022-ра година дори събраха 1000 подписа за съоръжение в Западен парк в София, като проектът е за около милион лева и ще е най-големият на Балканите – яко, нали?
Днес клубове има в София, Варна и Благоевград, както и две официални дисциплини – Parkour Speed, която е за най-бързи, и Parkour Freestyle, която пък е за най-зрелищните номера, така че вече не сме на ниво „шепа хора се събират след училище“, а на ниво международни състезания.
И тук идва най-впечатляващото – българите печелят. Още през 2009-а година Делян Димитров (Дидо) става световен шампион на Red Bull Art of Motion в Швеция. После идват Мартин Димитров – участник на Световните игри, и Ксения Момчилова, която през 2022-а година участва на Световните игри в Бирмингам, 2023-а печели сребърен медал на Световната купа в София, а 2025-а заема пето място в Китай. Те не са просто запалянковци, а сред най-добрите в света.
Този възход не остава незабелязан и от международните федерации, които все по-често избират България за своя сцена. София вече три пъти е домакин на Световната купа по паркур, като пред „Арена София“ идват състезатели от 29 държави, а всичко това се случва под шапката на Международната федерация по гимнастика, която призна паркура за официален спорт – това не е малко, значи, че паркурът е на картата.
Ама най-якото в цялата история си остава човекът, който ставаш благодарение на този спорт, защото паркурът не ти дава само мускули и ловкост, а нещо, което никой фитнес не може – смелост да пробваш, отговорност да прецениш, умение да видиш пътя, когато другите виждат стена, и търпение да ставаш след всеки неуспех.
Българският паркур изминава дълъг път – от панелките в „Зона Б5“ до световния финал пред „Арена София“ и от един аматьорски филм до най-големия парк на Балканите, но сърцето му не се е променило, то си е там – в човека, който застава пред препятствието и решава да скочи, не за да се покаже или да спечели, а за да види какво се крие отвъд страха.
И така стигаме до въпроса, с който всичко започва, забрави за салтата и за височините, въпросът е: Ти готов ли си да скочиш към по-смелата версия на себе си? Защото паркурът не е за стените, а за теб, и този скок не се случва навън, а вътре, винаги.
Снимки: Клуб „ReCreate“ (предоставени с любезното съдействие на клуба).
